Информационен бюлетин
Брой 10(22), м. октомври, 2005

Интервю на броя: В една демокрация няма нищо по-лошо от дезинформирани граждани

Ед Фигхе е холандски експерт по комуникационнa политикa, има повече от двадесет години журналистически опит. Бил е един от първите журналисти, искали достъп до информация по Закона за свобода на информацията след приемането му в Холандия през 1981 г. Г-н Фигхе е използвал закона само два пъти в журналистическата си кариера. Участвал е в множество проекти в Източна и Централна Европа, Африка и Близкия Изток. В момента е главен съветник в Асоциацията на холандските общини и работи в Парламента в Хага. Определя задълженията си като “превод” на важните решения от национално на регионално ниво. През месец септември посети България като водещ лектор на организираните от ПДИ работни срещи с журналисти на тема: “Законът за достъп до обществена информация - ефективно средство в работата на практикуващите журналисти”. През октомври г-н Фигхе изнесе лекции на същата тема пред студенти от Американския университет в Благоевград и СУ “Св. Климент Охридски”. Пет истории от журналистическата кариера на Ед Фигхе, определени от него като “най”, записа Диана Банчева.

Най-добрата:
“Писал съм много статии в журналистическата си кариера и ми е трудно да поставя пет от тях в някакви категории. Но бих определил “историята с паспортите” като най-добрия материал, който съм писал. Става дума за публикация, подготвена на базата на много важни сведения, която получих от високопоставено лице от администрацията. Аз бях обещал да запазя в тайна самоличността му и този човек ми даде информация, компрометираща политиката на правителството за въвеждане на нов вид паспорт. Проектът беше за милиони, а се оказа, че новият паспорт няма да е сто процента безопасен за човешкото здраве. Публикувах статията, без да цитирам източника си. При оповестяването на фактите, с които разполагах, министър председателят бе принуден да признае, че е излъгал за реалните последствия от въвеждането на паспорта. В крайна сметка проектът за нов вид паспорт бе спрян.”

Най-лошата:
“Най-лошо се представих, когато трябваше да пиша за сребърната сватба на кралицата. Появих се пред вратата на двореца с велосипеда си. Охраната обаче ме спря и ми каза, че нямам право да вляза, въпреки отправената ми предварително покана да отразя събитието. И аз стоях там, пред двореца, без да мога да вляза, за да изпълня задълженията си. В един момент обаче вратата на двореца се отвори и отвътре излезе кола с екип на една от телевизиите. Бях шокиран! Прибрах се вкъщи и се обадих на служителя по връзките с медиите. Той ми се извини вежливо за недоразумението и ми обясни, че протоколът изисква такива ограничения Оказа се, че само телевизиите се допускат да отразяват подобни събития. Понякога протоколът е пагубен за журналистите. В моя случай това доведе до най-слабата публикация, която съм правил някога.”

Най-лесната:
“Най-лесно ми беше, когато трябваше да пиша за едно изложение на добитък. Преди да започна да работя като парламентарен журналист, трябваше да отразявам много и различни неща в почти всички сфери на живота. Не се затрудних изобщо, когато трябваше да подготвя статия за изложението за добитък. Написах го така сякаш присъствам на изложба на котки или на кучета. Не съм писал за красотата на опашката на кравата, разбира се, но беше лесно.”

Най-трудната:
“Най-трудно ми бе да напиша едно интервю с министъра на външните работи. Исках да получа от него информация по специфични политически въпроси. Министърът не ми отказа, но ми предложи да направим интервюто в колата му на връщане от едно източно градче, където той имаше работа. В интерес на истината той беше много зает в това време. Не е в практиката ми да вземам интервю пътувайки, но щяхме да имаме час и половина време за разговор - толкова трае пътя обратно към Амстердам - и аз се съгласих. Качих се в колата и проведохме разговора. Записах всичко на диктофона си. Но когато се прибрах вкъщи, установих, че шумът от мотора е толкова силен, че заглушава записа. Трябваше да сглобя интервюто от нищото. Това беше много трудно.”

Най-абсурдната:
“Най-абсурдната публикация, която съм правил някога, е една история, която писах в началото на 90-те. Трябваше да отразя конгрес на управляващата партия, който обсъждаше “опасната роля на медиите при провеждането на нови партийни политики”. На този форум стана ясно, че политиците - представителите на властта от края на 80-те и началото на 90-те години на двадесети век, се страхуват от нарастващото влияние на медиите. Страхуваха се от възможността, която медиите дават на всеки да ги използва като трибуна. Страхуваха се, че това ще усложни работата им, ще възпрепятства провеждането на нови политики. Такова становище бе толкова абсурдно, направо ненормално. Колкото по-информирани са хората, а ние говорим за свободен достъп до информация, толкова по-добре ще се възприеме политиката. Колкото по-добре информирано е обществото, толкова по-голяма готовност ще има то да подкрепи своите управници. А колкото повече подкрепа има един политик, толкова по-лесна става работата му. Разбира се, че опозицията е по-голяма, има повече дебати и дискусии. Но когато трябва да се вземе решение на управленско ниво, то е по-добро, по-балансирано, защото хората са информирани. Когато достъпът до информация е свободен, решенията се взимат по-лесно, правят се по-малко грешки. Ето защо за мен беше абсурдно да разбера, че нашите съвременни политици се страхуват от медиите. Това наистина беше абсурдно и се радвам, че това време отмина.”


НАЧАЛО | ПДИ | ЗДОИ | НОРМАТИВНА УРЕДБА | ПРАВНА ПОМОЩ | ОБУЧЕНИЯ | ПРЕДСТОЯЩО | ПУБЛИКАЦИИ | ВЪПРОСИ | ВРЪЗКИ | ТЪРСИ
Българска версия • Последно обновяване: 03.11.2005 • © 1999 Copyright by Interia & AIP