Информационен бюлетин
Брой 10, м. октомври, 2004

Достъпът до информация в САЩ и в България е възможен
Кевин Геринг,¹ "Кудърт Брадърс", Ню Йорк

В САЩ има дълга традиция на откритост на държавното управление. Това обаче не означава, че положението у нас е съвършено. В нормативната уредба най-важен е Законът за свобода на информацията, който дава право на достъп до официални държавни документи. Този закон обаче не се отнася до документи на президента и до някои федерални агенции, които се регулират със специален закон. Не се отнася и до документацията на Конгреса на САЩ. В натрупаната съдебна практика , която в нашата правна система е източник на право, има много ценни норми. В САЩ всеки от 50- те щата има свое щатско законодателство, което също регламентира достъпа до обществена информация.

В САЩ, само в някои ограничени случаи, може да има изключение свободата на достъп до документи. След 11 септември 2001 г. особено актуални стават документите, които имат отношение към националната сигурност, други изключения са защитата на личните данни. След терористичните атаки през 2001 година разбираемо отношението на държавата към достъпа до обществена информация се промени. Американският главен прокурор Джон Ашкрофт отправи призив в Меморандум за преразглеждане на отношението на държавните органи към търсещите информация. Това предупреждение, разбира се, няма задължителна сила, но за сметка на това се отразява много осезателно при предоставянето на информация за гражданите от държавните институции. Наскоро САЩ приеха нов закон - Закон за вътрешната сигурност, който е свързан с борбата с тероризма. Що се отнася до достъпа до документи най-важна отлика на нашата нормативна уредба е правото на журналиста да се обърне към съда, ако незаконно му се откаже достъп до информация. Съдебната власт строго следи за съблюдаването за тези права на гражданите и настоява за своевременен и адекватен отговор на изпълнителната власт. Ако се установи, че държавният орган не е имал право да откаже достъп, то тогава журналистът има право на възстановяване на направените съдебни разноски и адвокатския хонорар.

В България достъпът до съдилища не е толкова голям проблем. При вас журналисти и дори телевизионни камери могат да влизат в съдебна зала и да присъстват на заседанията на магистратите. В щата Ню Йорк, например, това е абсолютно забранено. И в САЩ, и в България мога да кажа, че има достатъчно развита и ефективна нормативна уредба за достъп на граждани до заседания на държавни и местни органи. Защото и в двете страни разбират, че демокрацията загива зад заключените врати.

В този смисъл е и Първата поправка към Американската Конституция, която гласи, че Конгресът не може да приема никакви закони, които ограничават свободата на словото.

В САЩ Първата поправка на Конституцията се тълкува за пръв път от Върховния съд през 1964 по делото “Ню Йорк Таймс срещу Съливан”. Съдебното решение по него предлага много висока степен на защита на журналиста при разкриване на информация за обществени личности и длъжностни лица. След този казус интересът към разкриването на източниците на информация спада, за се стигне до наши дни, когато той отново е на дневен ред. В момента сме изправени пред тежък проблем за журналистиката- става въпрос за призоваването на журналисти в съда и съдебните разпореждания те задължително да разкрият самоличността на своите поверителни източници.

Този проблем възниква в контекста на една система, при която нямаме предварителни ограничения. Това означава, че съдът почти никога не може да нареди на журналиста да не публикува това, което е подготвил. Ако той се е добрал до информация, може да я публикува спокойно. Що се отнася до длъжностните лица те не могат току-така да разпространяват информация. Все пак има редица законови разпоредби, които им забраняват да разкриват информация, която представлява държавна тайна или е поверителна.

Ще дам един пример: Неотдавна в САЩ медиите разкриха името на агент на ЦРУ, работещ под прикритие. Редица съдилища се произнасят, че журналистът не може да бъде съден за това, че е публикувал името на агента.

Репортерът твърди: “Беше ми дадено името на този агент и аз го публикувах”. Но прокуратурата търси длъжностното лице, което е издало тази поверителна информация- името на агента на ЦРУ. Журналистът отказва да каже кой му е казал името, съдията обаче може да настоява за разкриване на самоличността, т.е. за неприлагане на журналистическата привилегия за неразкриване на източника. Това е тенденция, която не може да не ни тревожи.

Неколцина съдии напоследък настояват за такова разкриване на информацията - ако журналистът не разкрие самоличността на източника си заплаща глоба или отива в затвора. В 20 от щатите не може да се наложи глоба или лишаване от свобода за такова деяние. Така е в Ню Йорк, но тази забрана не важи в случите, когато се води федерално разследване и тъй като става дума за агент на ЦРУ в конкретния случай имаме федерално разследване. Следователно трябва да се разкрие самоличността на източника на информация.

В никакъв случай не искам да кажа, че състоянието на нещата в САЩ са розови- но след 200 години демокрация и независима съдебна власт има благодатна почва, върху която трябва да се работи ежедневно. В България нещата също вървят в правилната посока и това не може да се отрече от никой.

Материалът подготви: Антон Андонов